Първи ден в "Св. Мънго"

Беше първият ден на Блеър в „Свети Мънго” и я бяха разпределили в отдел "Натравяне с отвари и билки", където имаше само двама-трима пациенти, които вече бяха здрави и тя се чудеше защо още са тук. Kъм 14.00 часа вече всички дремеха, освен Блеър, която измисляше начин да провери досиетата на пациенти идвали в отдел "Увреждания от магии и проклятия" преди около 20 години, защото знаеше, че преди баща й да умре е направил сложна и рядка магия на убиеца си. Ако той е дошъл да се лекува в „Св. Мънго”, то случаят щеше да бъде описан и тя ще разбере името му.
Всички регистри се намираха на рецепцията, пазени зорко от ужасната Канди – малка и зла вещица, която отдавна е трябвало да се пенсионира. Канди не допускаше никой до документите, особено младите, недоказали се лечители като Блеър. Беше строга и сприхава, но и тя имаше слабост – шоколадови бонбони. Тя излизаше от регистратурата, само когато в болничния бюфет заредят от тях. След като излезе до кафенето, Блеър има около десетина минути, в които да намери каквото търсеше. Рискът в голям и тя го знаеше, но си струваше – можеше някъде там в покритите с прах папки да е изписано името на убиеца на семейството й.
Принцесата се беше отнесла в мисли как да достигне целта си и изобщо не усети как някой се доближава до нея.
- Извинете, може ли да ми помогнете? – извика някой зад нея с видимо притеснение в гласа
Блеър се стресна и се обърна рязко. Зад нея седеше унил таласъм, който носеше стара и мръсна торба.
- Какво обичате? – сепна се лечителката с видима погнуса
- Нали това е отдела за „Натравяне с отвари”? Мисля, че убих господаря си. Тук е.
Таласъмът отвори торбата и Блеър погледна в нея. Гледката беше поразяваща – имаше някакво подобие на живо същество, но беше толкова подуто и деформирано, че тя изобщо не разбра какво е.
- Какво сте му направили?
- Нищо! Изпи по погрешка отварата за избелване на стените. Можете ли да му помогнете? – каза той с плачещ глас.
Блеър пристъпи назад. Знаеше, че ако спаси някой в болницата всички ще я погледнат с други очи, а не като странницата дошла от далечна страна, но това не беше случай, който си заслужава. Все пак, ако не помогне може да се разчуе и да стане по-зле.
- Разбира се, че ще помогна... Как беше името Ви?
- Хари! Викайте ми, Хари! Много Ви благодаря, госпожице…
- Блеър! Сега го извадете и го сложете на онова легло там!
Като посочи къде да отиде, тя отвори аптечката и взе няколко шишенца. После се огледа набързо, увери се, че никой не я вижда и изсипа съдържанието им в една голяма купа, след което измърмори нещо и купата започна да се тресе. След около минута, Блеър отиде до леглото и помоли Хари да излезе.
Семейството, в което работеше Хари беше заможно и уважавано. Господарят му беше добър и мил човек и се чудеше как точно на него трябваше да се случи тази трагедия. Надяваше се тази жена наистина да му помогне.
Не бяха минали и 20 минути, когато от стаята се чу гласът на обичаният му господар, който обясняваше разпалено нещо.
- Господарю, Чарли! – извика радостно Хари и нахлу в стаята
Чарлз се беше изправил на леглото видимо здрав и обясняваше на младата дама някаква история за кудичните мачове и отборът, в който той играеше.
- Хари?! Ти ли ме доведе?
- Да, господарю! Хари съжалява! Обещавам никога да не пробвам да избелвам стените с отвара. Ще го правя по трудния начин
- О, Хари, няма проблем! Аз съм виновен. Трябваше да проверя какво има в чашата но бях жаден и…няма значение. Пък и нямаше да се запозная с тази очарователна млада дама, която спаси живота ми. В знак на благодарност Ви каня да бъдете моя дама на бала, който Граф Фьортедо всяка година. Надявам се да се съгласите.
- С удоволствие! – усмихна се Блеър и изпрати двамата си неочаквани гости до вратата.
После седна обратно на стола. Пациентите все още дремеха и всичко беше тихо и спокойно. Само младата лечителка продължаваше да се усмихва. „Балът на елита в магическия свят. Сега всички в ще научат името ми. А, сега да се прибирам. Трябва да свърша толкова неща.”